Проучването на
дипломатическата практика през средновековието показва, че съществено място в
нея заемал един строго утвърден церемониал и начин на общуване, който
преговарящите страни спазвали. В голямата си част това били традиционни и
неписани правила на поведение, чиито начала се откриват още в зората на
човешката цивилизация. Те засягали такива моменти като защитата на честта и
достойнството на пратениците, гарантиране на тяхната неприкосновеност,
следването на определен ред за посрещане и отпращане на дипломатическите мисии,
полагането на устни или писмени клетви при сключването на договори и т.н.
Регламентирането на един задължителен церемониал в хода на дипломатическите
преговори засягало понякога в такива детайли като естеството и реда на
въпросите, задавани при посещението на пратеника, използване на определено
обръщение към него според ранга му, изисквания към облеклото му и т.н. Не на
последно място в установените правила се включвал и още един съществен момент,
а именно размяната на подаръци. Става дума за едни на пръв поглед чисто
формални неща, които обаче оказват съществено влияние върху хода на
дипломатическия диалог и крайните резултати от него. Това важи с особена сила
за средновековната епоха, когато символиката на предметите, на жестовете и на
словото са от особено значение в човешкото общуване.
Още далеч преди
създаването на българската държава нашите предци – славяни и българи – са били
запознати с практиката да се разменят подаръци по време на дипломатически
преговори. Ако се съди от запазените извори, голяма заслуга за утвърждаване на
тази практика имала Византийската империя. Нейните владетели доста често са
прилагали в своята дипломация даването на щедри подаръци от най-различно
естество. Така се печелили по-лесно съюзници или се възпирали агресивните
намерения на неспокойни съседи. Даряването е било част от добре позната
политика, базираща се на стария римски принцип – “разделяй и владей”.
Удостояването на определени племена и народи с подаръци за сметка на други
много често е целяло всяването на раздори и предизвикването на междуособни
войни. Изпращането на подаръци имало и
друг ефект. Превръщало се в една своеобразна демонстрация на могъщество и
материално благополучие, което трябвало да впечатли дипломатическите партньори
и ги направи по-предпазливи в техните претенции и действия. Понякога
проявяването на подобна щедрост от страна на Византия може да се тълкува и като
своеобразно откупване на мира от нейните
противници.
Запазените извори главно
от Византийски и западен произход сочат, че размяната на подаръци се превърнала
в неотменна част от дипломацията на българските ханове и царе. Обикновено
средновековните автори се задоволяват да отбележат най-общо за извършена
размяна на подаръци, а в по-редки случаи научаваме за тяхното естество и
количество. Независимо от това, възможно е да се направи една типология за
обстоятелствата, които съпътствали тази размяна, и ролята на дара в
постигнатите споразумения.
Чрез носените дарове на
първо място се целяло да се изтъкне уважение към партньора и готовност за
преговори. Така постъпил например хан Омуртаг през 825 г., когато проводил
пратеничество с дарове при франкския император Людовик Благочестиви.
По-късно през 866 г.
българското пратеничество в Рим донесло със себе си освен въпросите на княз
Борис и “големи подаръци” (donaque non parva) както за светите места, така и за самия
върховен първосвещеник. Това бил един умел ход на княза. Той видимо осъзнал, че
първоначалното добро впечатление, което трябва да остави за своето благочестие,
е от особено значение за по-нататъшния ход на започналите преговори.
За времето на цар Симеон
запазените изворови данни създават впечатлението, че в повечето случаи процесът
на даряване е бил едностранен – дарявали или проявявали готовност да бъдат
щедри само византийците, но не и българският владетел. Така в житието на
Евтимий четем, че през 904 г. византийският дипломат Лъв Хиросфакт започнал
преговори със завоевателя на Солун Лъв Триполит и успял да го убеди да се
оттегли, като между другото дарил арабите с
“предназначения от него за българите приятелски дар”. По всяка
вероятност този дар първоначално е трябвало да предразположи българския цар и да
го накара да се откаже от намерението си да завладее града. Известно е, че в
крайна сметка Симеон се отказал от това
свое намерение, но не с цената на няколко дара, а на една значителна
териториална отстъпка.
През 913 г. византийците
отново се опитали чрез дарове да откажат
цар Симеон от агресивните му намерения спрямо империята. Хронистът Лъв Граматик
отбелязва, че след края на преговорите във Влахернския дворец българският
владетел бил изпратен в страната си
“почетен с безбройни и много големи дарове”. С подаръци била съпътствана
и срещата между цар Симеон и император Роман Лакапин на 9 септември 923 г. под
стените на Константинопол. Според Лъв Граматик
“те се сбогували и се разделили, като императорът удостоил Симеон с
великолепни дарове”. Прави впечатление, че в посочените случаи се премълчава
дали българският владетел от своя страна също е дал подаръци.
Все пак установената
практика е изисквала подобно нещо, но хронистите може би тенденциозно не
отбелязват този факт. Вероятно целта е да се внуши на читателя колко “стиснат” е бил цар Симеон и как не е проявил благодарност и елементарно
уважение към своя партньор. Всъщност обаче изворите сочат, че българите познавали достатъчно добре и спазвали
дипломатическия прокол, който изисквал размяната на подаръци. Това личи добре
от съчинението на Константин Багренородни “За церемониите”. Там е отделено
специално внимание на този ритуал при посрещането на чужди пратеници. Става
ясно, че когато български дипломати били канени
за честването на големите християнски празници, те носели със себе си
задължително подаръци в Константинопол.
Уроците на
добрия тон в дипломацията , който изисквал размяната на подаръци, не
били забравени и след възстановяването на българската държава. Красноречиво
доказателство за това е кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий III. От писмата
на българския цар става ясно, че някои от тях били придружавани и от
съответните дарове, чрез които се подчертавало почтителното отношение и
уважение към предстоятеля на Римската църква.
 |
| Факсимиле от преписка с папа Инокентий ІІІ, съдържаща формулата: "Калоян, цар на българи и власи" |
Успешната дипломация на
цар Калоян не се обяснява само с умелото демонстриране на своята преданост към
римския папа чрез дарове. Всъщност развоят на отношенията с Рим показва, че в
случаите, когато българският владетел изпитвал съмнения и недоверие към своя
партньор, той не бил склонен да раздава подаръци.
След битката при Одрин
през 1205 г., когато бил пленен латинският император Балдуин I от едно писмо
на Инокентий III става ясно, че
българският цар останал глух към молбите му да освободи пленника и дори се
отнесъл към папския пратеник “с по-малко
почести, отколкото подобава на царското достойнство”.
Веднъж утвърдила се,
размяната на дарове станала неразделна част от дипломацията и на други
български владетели. Към тази практика са прибягвали често както цар Иван Асен II, така и неговите наследници. По-конкретни сведения има за времето на цар
Михаил III Шишман и цар Иван
Александър. Йоан Кантакузин разказва например, че през 1324 г., когато българи
и ромеи решили да прекратят войната помежду си, в Тракия император Андроник III приел благосклонно българските пратеници Гръд и Панчо
и ги наградил с “царски дарове”.
Картината на даряването в дипломацията би
останала непълна, ако не разгледаме и онези случаи, в които подаръците
представлявали не просто израз на куртоазия, доверие и преданост, но и
своеобразно conditio sine qua non за сключването на даден
договор. Първият казус в това отношение ни отвежда още в началните десетилетия
от съществуването на българската държава. Данните от
хрониките на Теофан и Никифор сочат, че договорът между хан Тервел и
Юстиниан II от 705, освен клаузите,
отнасящи се до областта Загоре и удостояването на хана с титлата “кесар”, е
съдържал и условието за получаването на подаръци. Така Теофан отбелязва, че
сваленият император обещал на българския владетел “да му даде премного дарове и
собствената си дъщеря за жена”, а по-надолу допълва, че след като си върнал
престола, Юстиниан “дал на Тервел много дарове и знаците на царска власт”.
Традицията дадено
споразумение да се обвързва с дарове била продължена от княз Борис и наследниците
му. Според Фулденските летописи през 892 г. княз Владимир склонил да поднови
мира с немския крал Арнаулф, след като бил почетен с подаръци от пратениците,
дошли специално за това през месец септември в Плиска. Пак в същата хроника
четем, че той се отнесъл с нужното уважение към немските пратеници, които “се
завърнали с подаръци през месец май”. Тези думи подсказват, че Владимир,
независимо от езическите му пристрастия, не бил лишен от чувството за
дипломатически такт и уважение към християнските му партньори.
Що се отнася до неговия
брат, който впоследствие поел управлението на българската държава - цар Симеон,
неведнъж са му били предлагани подаръци и като условие за едно бъдещо
споразумение. Това става например по време на първата българо-византийска война
през 894-896 г., когато византийският дипломат Лъв Хиросфакт обсъжда с
българския владетел възможността да бъдат освободени пленените ромейски
войници. Още от първото писмо се изразява надежда, че това ще бъде сторено
доброволно от цар Симеон, а не срещу “дарове или откуп” (http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/srednonekovni/viz_dokumenti/viz_sanovnizi/leo-chirosfakt/leo-chirosfakt_dok-index.htm) .
Налице са редица случаи,
когато подаръците не могат да бъдат наречени другояче, освен подкуп с цел да се
постигнат едностранни изгоди. Според Атанасий Библеотекар малко след като бил
решен българският църковен въпрос през 869-870 г. представителят на папския
престол в България Гримоалд Полимартийски напуснал поверената му
проповедническа длъжност и “пребогат се завърнал в Рим”.
Напълно логично е да се
допусне, че всъщност той се отказал така бързо от поверената му длъжност,
подкупен с достатъчно дарове от княз Борис.
Естеството на даровете
също предизвиква любопитство. Анализът показва, че в повечето случаи подаръците
са били както пари, така и предмети – произведения на приложното изкуство,
скъпи платове, одежди, а понякога роби и животни. Любопитни са данните на
Константин Багренородни за даровете, дадени на княз Борис от сърбите. Това били
двама роби, два сокола, две кучета и 80 кожуха.
Основното предназначение
на соколите и кучетата бил ловът. В това отношение сърбите напълно задоволили
вкуса на Борис, който бил страстен ловец
След покръстването
обликът на подаръците, които българите получавали от своите дипломатически партньори, не се променил съществено. Николай Мистик обещавал на цар Симеон
главно пари или одежди (http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/srednonekovni/viz_dokumenti/patrriarsi/Nikolay_Mistik/Nikolay_Mistik_dok-index.htm)
Независимо от размера и
характера на подаръците, стриктното спазване на дипломатическия церемониал
изисквало проява на съответна взаимност, т. е. българите не само получавали
определени неща по различни поводи, но и на свой ред също били задължени да
дават. Броят и естеството на подаръците излизащи от българския царски двор
зависели до голяма степен от това за кого са били предназначени и какъв е бил
характерът на водените преговори. Не на последно място естеството на отделните
подаръци зависело от стопанския облик на страната, а стойността им от
състоянието на хазната.
Дали обаче този акт на
размяна на дарове през средните векове не се е бил превърнал в една наследена
от векове традиция и рутинна практика, в която вече не се влагало дълбок
смисъл, или това било действие, което в зависимост от конкретните случаи криело
различен подтекст. Най-простата интерпретация, която може да се даде, е, че
чрез подаръци се засвидетелствало взаимно уважение, почит или преданост към
съответния партньор. Те били нерядко израз на благодарност, били в състояние да
“разтопят леда” при запояването на преговори. От друга страна, даването на
подаръци представлявало своеобразна демонстрация на могъществото и възможностите
на съответния владетел. Чрез количеството и качеството си те са могли да
предизвикат както възхищение, така и чувство на унижение у получаващия, ако не
е могъл да отговори по подобаващ начин.
Всъщност размяната на
даровете в българската средновековна дипломация, ни убеждава, че ролята им
съвсем не е била маловажна. Става ясно, че това не е било просто един
традиционен ритуал, дошъл от вековете, но и проява на необходим прагматизъм в
постигането на определени цели. Покрай всичко останало даряването, като елемент
от дипломатическия церемониал, имало и своите психологически измерения. Дарът е
могъл да накара партньора да се почувства уважаван и ценен или на обратния
полюс – пренебрегнат и унижен. Същевременно дарените материални блага и
ценности неминуемо носели за получаващия не само духовна, но и физическа
наслада.
източник: Петър Ангелов - "Средновековната българска дипломация", София 2011
