Happy New Year

В секундите надбягани от пулса на сърцето,

пристига сняг на прага ни и става много светло!

Приижда с гръм и музика, облечена във бяло,

среднощната илюзия да почнем от начало - 

да сложим ясна граница на своя ден предишен,

и върху чиста страница - ден първи да напишем!

След празничните изстрели в пространствата далечни,

ще срещнем нови истини и хора по-човечни!

Тревоги ще изпитаме, ще се стремим към нови цели.... 

В нощта прииждат дните ни, като снежинки бели!

Щастлива Нова Година!

Във празничния, светъл час

камбани приказни звънят,

и обещават с чуден глас

надежда, вяра и мечти!!!

Да се изпълнят нашите сърца

със мисли чисти и дела красиви,

успехите да бъдат редом с нас,

да бъдем истински щастливи!!!

В утрото на Новата година,

с блясъка на идващите дни,

нека радостта не те отмине

с щастие и обич те дари!

Merry Christmas!

Merry Christmas and don't forget the love!

Легендата за коледната елха

   В святата нощ, през която във Витлеем се родил Спасителят на света, се радвали на това събитие не само човеците, но и полските цветя и дърветата, които растели наблизо до пещерата, дето лежал Младенецът Иисус, пазен от Ангели.
   Най-добре успели да видят спящия Мла­денец три дървета, ко­ито растели пред сама­та пещера: величестве­ната палма, високото клонесто маслиново дърво и простата зеле­на елха. Те радостно шумели с листа и не­търпеливо разговаряли помежду си:
  - Да идем - казала палмата на маслината - да се поклоним на Младенеца и Му поднесем нашите дарове.
  - Вземете и мен с вас - тихо помолила елхата. Двете горди дървета погледнали презрително на скромната си сестра. Палмата й отвърнала:
  - Какво? Ти си толкова бедна и окаяна! Какъв дар можеш да принесеш на Младенеца? Не виждаш ли, че имаш само остри като игли листа и дори сълзите ти са воняща смола!
   Бедната елха смутено замълчала, едва осмелявайки се да хвърли още едни плах поглед кьм прекрасния Младе­нец, Които лежал в яслите, обкръжен от златосияйна светлина.
   И ето, събудил се малкият Иисус. В пречистите Му нозе лежал разкошен палмов лист - дар от красивата палма и благовонно масло от маслината, което изпълвало цялата пещера с благоухание. Но очите на Богомладенеца се насочили към скромната и свенлива елха. Той ласкаво се усмихнал и протегнал ръчички към нея. Добрата елха! Тя била толкова радостна и щастлива, че навела зеленото си стъбло в смирен поклон пред малкия Господ на славата...
  А един от Ангелите нежно казал:
  - Нека това да ти бъде за награда, мило зелено дърво! От днес ти си призвано да прославяш празника на Христовото Рождество с твоето вечно зелено облекло и с блестящите, подобни на звезди украшения, които човеците за вечни времена ще поставят върху тебе в тази благословена нощ. Ти ще носиш на децата радост, а на възрастните ще напомняш за златните дни на тяхното детство. О, бъди благословена.

Духът на Коледа

Коледа

Григор Угаров

Днес от всеки поглед блика

радост светла и велика;

чудна песен е запяла

вред земята побеляла.

А във всяка къща мило

свети мъничко кандило,

сякаш пламъка му ален

от звездата е запален.

Нашта обич го опасва

никога да не угасва,

както вечните зори

в златен пламък да гори,

та във студ и бури бесни

да живеем пак със песни,

всеки ден що иде нов

да го срещаме с любов.

 

Коледа

Иван Бунин

- Ти, елхице позлатена,

расла, весела засмена,

и клонила най-високо,

най-далече и широко.

Ти ли позлати гората,

и пътеките, полята?

- Аз съм всички позлатила,

клони, птички посребрила,

че от белите кошари

идат Божи коледари.

С тях ще хвалим Боже чедо,

Ой Коледо, мой Коледо!…

 

Чудна звезда

-Що така си заблестяла,
ей ,звездице ,ясна,бяла,
и с лъчи прозрачни ,меки,
къпеш снежните пътеки?
-Грея,ой,детенце будно,
грея тази вечер чудно,
че Ви нося радост свята,
радост вечна на земята.
Затова съм заблестяла,
затова съм ясна бяла-
грея с туй дърво елхово,
че е Рождество Христово.

Тиха нощ, свята нощ

 Тиха нощ; свята нощ!

Всичката земя е в тишина;

Виж! Витлеемската светла звезда

Мъдрите кани от чужда страна,

Гдето Христос се роди.

 Тиха нощ! Свята нощ!

Песен сега на похвала

Ангели пеят със радостен глас!

Вест за спасене донасят до нас:

Ето, Спасител дойде!

Тиха нощ! Свята нощ!

Всичката земя пей с веселба;

Богу во вишните да се даде

Слава и почет; от всякъде пей:

Мир за всегда на земята!

Молитва

Иван Вазов

Дядо Господи, прости ме,

моля ти се от душа!

С ум и разум надари ме

да не мога да греша.

Запази ми ти сърцето

от зли мисли и неща;

всичко виждаш от небето,

зло на мен недей праща!

Дай на мама, дай на тате

здраве, сила и живот;

мир, любов на всички братя,

и добро на наш народ!

830 години от въстанието на Асен и Петър

   На 26 октомври 2015 година се навършат 830 години от въстанието на двамата братя Асен и Петър, довело до възобновата на българската държава в края на XII век. Именно този юбилей вдъхнови направата на видео, за да се помни и знае славната, но и нелека история на България.
   Искам да изкажа благодарности на SkyTrip и SkyHigh, че ми позволиха да включа във видеото техните невероятни кадри на крепостта Царевец, Велико Търново!

Beautiful Autumn

Have a happy and colourful autumn!

Думите отлитат, написаното остава

Думите отлитат, написаното остава. 

(Verba volant, scripta manet.)

латинска поговорка

  

Вдъхвали ли сте някога аромата на нова книга? Вслушвали ли сте се в нежното шумолене при разгръщането на току-що отпечатаните й страници? Обземало ли ви е приятно вълнение, предизвикано от почудата къде ще ви отведе тя, какво има да ви разкаже, какви емоции ще събуди у вас и как ще промени погледа ви към света след като затворите и последната нейна страница?

Книгата е вълшебен свят, друга реалност, ново приключение, непознат и неизследван път към нови хоризонти – отминали, настоящи и бъдещи; частица от всемирното познание; късче мъдрост, което обогатява душата и разширява мирогледа. Съпреживявайки нейната история, откриваш и самоусъвършенстваш самия себе си чрез емоциите, които буди у теб и знанието, което щедро ти дава даром. Именно книгата изгражда личността. Всяко малко дете се учи да разпознава и разграничава доброто от лошото, справедливостта от неправдата, любовта от омразата, искреността от измамата най-напред от пъстрите страници на приказните книжки.

Книгата обаче е и изкусен разказвач на истории за отминали времена, настоящи събития и бъдещи приключения. Благодарение на нея познаваме миналото си, подреждаме настоящето и градим бъдещето.

От особено значение обаче е и нейният създател. Мнозина са писали и пишат, но имената на малцина са преминали през проверката на времето и днес гордо се зоват класици. Това са хора, които са съумели съвсем фино и изкусно да вплетат в творенията си част от себе си, от своите лични преживявания и емоции, за да им вдъхнат истински живот. Фалшът, лицемерието и угодничеството не минават изпита на вечността. Писателят Самуил Маршак много точно е уловил този процес, като го е описал с думите: “Те били сестри, но много различни: Времето непрекъснато раждало, а Вечността била безплодна; но когато някое от децата на Времето се оказвало много хубаво, Вечността го обиквала и осиновявала…”. Именно рожбите на тези творци, “осиновени” от Вечността са истинските шедьоври в литературата – художествена и научна. Точно тези творби имат силно въздействие върху човека и са способни да го обогатят и усъвършенстват, ако, разбира се, той е готов за това и отвори сетивата си за тях.

   Бъдете открити за нови идеи, перспективи и приключения. Следващият път, когато някой ваш близък или роднина ви подари книга, не бързайте да негодувате и да я закътате на някоя лавица, защото този човек всъщност ви е поднесъл едно ново пътешествие, чрез което да разширите своите хоризонти. Всички знаем фразата, че човек се учи, докато е жив. Винаги ще има нещо ново, интригуващо, вълнуващо и любопитно, с което не сме се сблъсквали преди. А може да сте попаднали на бъдещ шедьовър. Всеизвестно е, че много творби биват истински оценени дълго време след тяхното създаване. Ако пък ви се случи да получите книга от нейния автор, то знайте, че сте истински щастливци, защото той всъщност ви е подарил частица от своето сърце и душа.

"Земя като една човешка длан"

Към родината

Атанас Далчев

Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава

и твойте подвизи и твойта бранна сила,

а зарад туй, че съм безсилен да забравя

за ослепелите бойци на Самуила.

Да търси, който ще, във теб сполука бърза

и почести и власт със страст една и съща,

страданието мен по-силно с теб ме свързва

и нашата любов в една съдба превръща.

   Преди време един много важен за мен човек ми изпрати това стихотворение, което дълбоко ме трогна. Само в три куплета авторът е вплел цялата си любов към своята родна земя, към своя свиден дом. Нима има нещо по-прекрасно от страната, където си се родил и отраснал? Там, където е минало най-безгрижното време от живота ти край родителите ти, близките ти и приятелите ти; специално кътче от огромната планета,  където си израснал, изпълнено със скъпи спомени за приключения, смях, обич, трудности и премеждия, за топли и слънчеви лета, пъстри есенни дни, мразовити и снежни зими, мелодични и благоуханни пролетни моменти. Земя, привидно малка, но с голяма и изстрадала душа,  но и много щедра, и нежна към своите деца. Понасяла през вековете стъпки тежки на мъчители и тирани, страдала от гледки страшни, но и тържествувала в ръцете на владетели велики и мъдри, грижили се за нейното величие и благото на нейните чада. Всеки, който тук се е родил е наследил частица от тази измъчена, богата и добра душа; капка мъдрост, в която се е съхранило познание безценно от изминалите времена; любов безмерна към “тоз народ и таз земя”. От нас зависи да помним този дар през всички дни от нашия живот и да съхраним родния си дом. 

Татковина

П. Р. Славейков

Хубава си, татковино,

име сладко, земя рай,

сърце младо и невинно

за теб трепка, та играй.

Мили ми са планините

и на север, и на юг,

драги ми са равнините,

набраздени с наший плуг.

На уста ми сладка дума -

ще да бъде този кът,

дето Дунав, Вардар, Струма

и Марица си текат!

Дор на небо ясно слънце,

дор на очи свят, живот,

ще обичам аз от сърце

таз земя и тоз народ.

Leap of Faith

Do you know what leap of faith means? By definition it’s about an act or an instance of believing or trusting in something intangible or incapable of being proved. But this phrase is completely applicable to human relations. 

I suppose you’ve heard about the famous experiment, which shows how much faith two people have in each other. It’s very simple. So, there are two people, standing may be two meters off between them. One of them turns his back to the other and closes his eyes, then he has to let himself fall back, hoping or knowing that the other one will catch him. That’s it. I think you’ll agree that it is very, very simple. I mean there are no hundreds of questions you should read and fill answers, there are no physical exercises etc. Despite its simplicity, the specialists have proved that it’s very efficient, because you really must have faith in each other to do it. You must trust each other very much so that you can entrust your life in other person’s hands. You may be skeptic about it, while reading this, but you can always try and see for yourself. There are couples that couldn’t go through it, because of lack of faith.

According to me there’s one more way to check how well you get along and how much you trust each other. All you have to do is answer to yourself, completely honestly, to one question. If the one you care the most comes to you and asks you: “Will you come with me?”, what would you do? How would you react without asking further questions about where, when, why etc. What would you say at this very moment? What will your reaction be? This I call a real leap of faith – to make a jump without knowing what to expect. But I can assure you it can be the easiest decision in your life, if only you completely trust this person and you know how much he cares about you; if he’s someone who has always been there and always is for you, no matter what. Some of you may say, that if you love that someone, there’ll not be hesitation. I won’t argue, because some people say, that love also is a leap of faith. So, I’ll agree with you, because real love goes with having faith in each other and being honest, so that the other one can really get to know you and see what kind of a person you actually are. But then the question will be: do you really love or you’re lying to yourself, living in a comfort zone? 

 I would like to share a favorite though of mine, that Socrates once said: “Speak, so I can see you”.  If you learn to open up and share with the people you care the most, then the question I asked wouldn’t be hard to answer at all. If you do it, you’ll allow them to see who you are. But you should also let other people come close to you; give them a chance, so that you can get to know them better. Who knows, may be magic will happen and this leap of faith will be the easiest thing for you to do. 

So, the general conclusion here is, that you should really love and be devotedly loved back to make this jump? Ask yourself is there a real love in your life, that worths taking a leap of faith for?

Make a wish!

Make a wish!

We all have dreams, very different kind of dreams. We keep them in a safe place deep inside our hearts, wrapped with a lot of hope and love. Some wishes we forget and leave in our past, others we carry throughout our entire life, trying to make them come true.

The first kinds are usually our children’s dreams – so simple and pure. As little kids we want to have fun, have more time to play outside with friends and sometimes we desire to posses an interesting toy. As time passes and we grow up, we change, our way of thinking changes. We see the world in a different way. Things we cherish are not what they used to be. We want, search and hope for new wishes to come true. During this period of becoming adults, we often go after even stuff like climbing the highest mountain, traveling all around the world, inventing something unique and useful, may be flying to the Moon or why not Jupiter, finding a cure for a disease, becoming a specialist at something – famous archeologist, brave fireman, well-known writer, fabulous pilot etc. We simply want to enjoy to the fullest every single day. We search friends to share the incredible experience of living with and manage to find them. We look for love and some are lucky enough to discover it.  In our youth we are full of energy, enthusiasm, passion, a wild fire burns inside that gives us the strength, will and desire to fight for what we want, for our dreams.

“And yet it moves”! It doesn’t matter who said – Galileo or someone else, - because it’s a fact and time goes with it. Some people succeed in realizing their dreams, others – continue trying. But there also are people who prefer to keep one wish unrealized even when they have an opportunity to make it come true. Why would they do that? – you may ask. It’s simple – to have something that will help fire burn to the very last day. You may hear them talk about it, making plans how they are going to make it real and you’ll see the light of that fire in their eyes and on their smiling faces.

But after all that searching and fighting, one day we realize that what we really want has always been in front us, near us. How come?! Well, it comes a time when we see that what really matters in life is to have a family, relatives, home and of course love to make it all special and to make you feel the happiest man. This is the dream that is worth every effort.

 No matter if you already have it all or still craving for it, never stop wishing, dreaming and believing. Continue searching for new goals to accomplish, new purposes that will take you on a new adventure – the adventure of making them come true.

 So, what are you waiting for? Make a wish!

Подаръците в средновековната българска дипломацията

Проучването на дипломатическата практика през средновековието показва, че съществено място в нея заемал един строго утвърден церемониал и начин на общуване, който преговарящите страни спазвали. В голямата си част това били традиционни и неписани правила на поведение, чиито начала се откриват още в зората на човешката цивилизация. Те засягали такива моменти като защитата на честта и достойнството на пратениците, гарантиране на тяхната неприкосновеност, следването на определен ред за посрещане и отпращане на дипломатическите мисии, полагането на устни или писмени клетви при сключването на договори и т.н. Регламентирането на един задължителен церемониал в хода на дипломатическите преговори засягало понякога в такива детайли като естеството и реда на въпросите, задавани при посещението на пратеника, използване на определено обръщение към него според ранга му, изисквания към облеклото му и т.н. Не на последно място в установените правила се включвал и още един съществен момент, а именно размяната на подаръци. Става дума за едни на пръв поглед чисто формални неща, които обаче оказват съществено влияние върху хода на дипломатическия диалог и крайните резултати от него. Това важи с особена сила за средновековната епоха, когато символиката на предметите, на жестовете и на словото са от особено значение в човешкото общуване.

Още далеч преди създаването на българската държава нашите предци – славяни и българи – са били запознати с практиката да се разменят подаръци по време на дипломатически преговори. Ако се съди от запазените извори, голяма заслуга за утвърждаване на тази практика имала Византийската империя. Нейните владетели доста често са прилагали в своята дипломация даването на щедри подаръци от най-различно естество. Така се печелили по-лесно съюзници или се възпирали агресивните намерения на неспокойни съседи. Даряването е било част от добре позната политика, базираща се на стария римски принцип – “разделяй и владей”. Удостояването на определени племена и народи с подаръци за сметка на други много често е целяло всяването на раздори и предизвикването на междуособни войни. Изпращането  на подаръци имало и друг ефект. Превръщало се в една своеобразна демонстрация на могъщество и материално благополучие, което трябвало да впечатли дипломатическите партньори и ги направи по-предпазливи в техните претенции и действия. Понякога проявяването на подобна щедрост от страна на Византия може да се тълкува и като своеобразно откупване на мира от  нейните противници.

Запазените извори главно от Византийски и западен произход сочат, че размяната на подаръци се превърнала в неотменна част от дипломацията на българските ханове и царе. Обикновено средновековните автори се задоволяват да отбележат най-общо за извършена размяна на подаръци, а в по-редки случаи научаваме за тяхното естество и количество. Независимо от това, възможно е да се направи една типология за обстоятелствата, които съпътствали тази размяна, и ролята на дара в постигнатите споразумения.

Чрез носените дарове на първо място се целяло да се изтъкне уважение към партньора и готовност за преговори. Така постъпил например хан Омуртаг през 825 г., когато проводил пратеничество с дарове при франкския император Людовик Благочестиви.

По-късно през 866 г. българското пратеничество в Рим донесло със себе си освен въпросите на княз Борис и  “големи подаръци” (donaque non parva)  както за светите места, така и за самия върховен първосвещеник. Това бил един умел ход на княза. Той видимо осъзнал, че първоначалното добро впечатление, което трябва да остави за своето благочестие, е от особено значение за по-нататъшния ход на започналите преговори.

За времето на цар Симеон запазените изворови данни създават впечатлението, че в повечето случаи процесът на даряване е бил едностранен – дарявали или проявявали готовност да бъдат щедри само византийците, но не и българският владетел. Така в житието на Евтимий четем, че през 904 г. византийският дипломат Лъв Хиросфакт започнал преговори със завоевателя на Солун Лъв Триполит и успял да го убеди да се оттегли, като между другото дарил арабите с  “предназначения от него за българите приятелски дар”. По всяка вероятност този дар първоначално е трябвало да предразположи българския цар и да го накара да се откаже от намерението си да завладее града. Известно е, че в крайна сметка  Симеон се отказал от това свое намерение, но не с цената на няколко дара, а на една значителна териториална отстъпка.

През 913 г. византийците отново се опитали  чрез дарове да откажат цар Симеон от агресивните му намерения спрямо империята. Хронистът Лъв Граматик отбелязва, че след края на преговорите във Влахернския дворец българският владетел бил изпратен в страната си  “почетен с безбройни и много големи дарове”. С подаръци била съпътствана и срещата между цар Симеон и император Роман Лакапин на 9 септември 923 г. под стените на Константинопол. Според Лъв Граматик  “те се сбогували и се разделили, като императорът удостоил Симеон с великолепни дарове”. Прави впечатление, че в посочените случаи се премълчава дали българският владетел от своя страна също е дал подаръци.

Все пак установената практика е изисквала подобно нещо, но хронистите може би тенденциозно не отбелязват този факт. Вероятно целта е да се внуши на читателя колко  “стиснат” е бил цар Симеон и как  не е проявил благодарност и елементарно уважение към своя партньор. Всъщност обаче изворите сочат, че българите  познавали достатъчно добре и спазвали дипломатическия прокол, който изисквал размяната на подаръци. Това личи добре от съчинението на Константин Багренородни “За церемониите”. Там е отделено специално внимание на този ритуал при посрещането на чужди пратеници. Става ясно, че когато български дипломати били канени  за честването на големите християнски празници, те носели със себе си задължително подаръци в Константинопол.

Уроците  на  добрия тон в дипломацията , който изисквал размяната на подаръци, не били забравени и след възстановяването на българската държава. Красноречиво доказателство за това е кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий III. От писмата  на българския цар става ясно, че някои от тях били придружавани и от съответните дарове, чрез които се подчертавало почтителното отношение и уважение към предстоятеля на Римската църква.

Факсимиле от преписка с папа Инокентий ІІІ, съдържаща формулата: "Калоян, цар на българи и власи"

Успешната дипломация на цар Калоян не се обяснява само с умелото демонстриране на своята преданост към римския папа чрез дарове. Всъщност развоят на отношенията с Рим показва, че в случаите, когато българският владетел изпитвал съмнения и недоверие към своя партньор, той не бил склонен да раздава подаръци.

След битката при Одрин през 1205 г., когато бил пленен латинският император Балдуин I от едно писмо  на Инокентий III става ясно, че българският цар останал глух към молбите му да освободи пленника и дори се отнесъл към папския пратеник  “с по-малко почести, отколкото подобава на царското достойнство”.

Веднъж утвърдила се, размяната на дарове станала неразделна част от дипломацията и на други български владетели. Към тази практика са прибягвали често както цар Иван Асен II, така и неговите наследници.  По-конкретни сведения има за времето на цар Михаил III Шишман и цар Иван Александър. Йоан Кантакузин разказва например, че през 1324 г., когато българи и ромеи решили да прекратят войната помежду си, в Тракия император Андроник III приел благосклонно българските пратеници Гръд и Панчо и ги наградил с “царски дарове”. 

     Картината на даряването в дипломацията би останала непълна, ако не разгледаме и онези случаи, в които подаръците представлявали не просто израз на куртоазия, доверие и преданост, но и своеобразно conditio sine qua non за сключването на даден договор. Първият казус в това отношение ни отвежда още в началните десетилетия от съществуването на българската държава. Данните  от  хрониките на Теофан и Никифор сочат, че договорът между хан Тервел и Юстиниан II от 705, освен клаузите, отнасящи се до областта Загоре и удостояването на хана с титлата “кесар”, е съдържал и условието за получаването на подаръци. Така Теофан отбелязва, че сваленият император обещал на българския владетел “да му даде премного дарове и собствената си дъщеря за жена”, а по-надолу допълва, че след като си върнал престола, Юстиниан “дал на Тервел много дарове и знаците на царска власт”.

Традицията дадено споразумение да се обвързва с дарове била продължена от княз Борис и наследниците му. Според Фулденските летописи през 892 г. княз Владимир склонил да поднови мира с немския крал Арнаулф, след като бил почетен с подаръци от пратениците, дошли специално за това през месец септември в Плиска. Пак в същата хроника четем, че той се отнесъл с нужното уважение към немските пратеници, които “се завърнали с подаръци през месец май”. Тези думи подсказват, че Владимир, независимо от езическите му пристрастия, не бил лишен от чувството за дипломатически такт и уважение към християнските му партньори.

Що се отнася до неговия брат, който впоследствие поел управлението на българската държава - цар Симеон, неведнъж са му били предлагани подаръци и като условие за едно бъдещо споразумение. Това става например по време на първата българо-византийска война през 894-896 г., когато византийският дипломат Лъв Хиросфакт обсъжда с българския владетел възможността да бъдат освободени пленените ромейски войници. Още от първото писмо се изразява надежда, че това ще бъде сторено доброволно от цар Симеон, а не срещу “дарове или откуп” (http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/srednonekovni/viz_dokumenti/viz_sanovnizi/leo-chirosfakt/leo-chirosfakt_dok-index.htm) .

Налице са редица случаи, когато подаръците не могат да бъдат наречени другояче, освен подкуп с цел да се постигнат едностранни изгоди. Според Атанасий Библеотекар малко след като бил решен българският църковен въпрос през 869-870 г. представителят на папския престол в България Гримоалд Полимартийски напуснал поверената му проповедническа длъжност и “пребогат се завърнал в Рим”.

Напълно логично е да се допусне, че всъщност той се отказал така бързо от поверената му длъжност, подкупен с достатъчно дарове от княз Борис.

Естеството на даровете също предизвиква любопитство. Анализът показва, че в повечето случаи подаръците са били както пари, така и предмети – произведения на приложното изкуство, скъпи платове, одежди, а понякога роби и животни. Любопитни са данните на Константин Багренородни за даровете, дадени на княз Борис от сърбите. Това били двама роби, два сокола, две кучета и 80 кожуха.

Основното предназначение на соколите и кучетата бил ловът. В това отношение сърбите напълно задоволили вкуса на Борис, който бил страстен ловец

След покръстването обликът на подаръците, които българите получавали от своите дипломатически партньори, не се променил съществено. Николай Мистик обещавал на цар Симеон главно пари или одежди (http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/srednonekovni/viz_dokumenti/patrriarsi/Nikolay_Mistik/Nikolay_Mistik_dok-index.htm)

Независимо от размера и характера на подаръците, стриктното спазване на дипломатическия церемониал изисквало проява на съответна взаимност, т. е. българите не само получавали определени неща по различни поводи, но и на свой ред също били задължени да дават. Броят и естеството на подаръците излизащи от българския царски двор зависели до голяма степен от това за кого са били предназначени и какъв е бил характерът на водените преговори. Не на последно място естеството на отделните подаръци зависело от стопанския облик на страната, а стойността им от състоянието на хазната.

Дали обаче този акт на размяна на дарове през средните векове не се е бил превърнал в една наследена от векове традиция и рутинна практика, в която вече не се влагало дълбок смисъл, или това било действие, което в зависимост от конкретните случаи криело различен подтекст. Най-простата интерпретация, която може да се даде, е, че чрез подаръци се засвидетелствало взаимно уважение, почит или преданост към съответния партньор. Те били нерядко израз на благодарност, били в състояние да “разтопят леда” при запояването на преговори. От друга страна, даването на подаръци представлявало своеобразна демонстрация на могъществото и възможностите на съответния владетел. Чрез количеството и качеството си те са могли да предизвикат както възхищение, така и чувство на унижение у получаващия, ако не е могъл да отговори по подобаващ начин.

Всъщност размяната на даровете в българската средновековна дипломация, ни убеждава, че ролята им съвсем не е била маловажна. Става ясно, че това не е било просто един традиционен ритуал, дошъл от вековете, но и проява на необходим прагматизъм в постигането на определени цели. Покрай всичко останало даряването, като елемент от дипломатическия церемониал, имало и своите психологически измерения. Дарът е могъл да накара партньора да се почувства уважаван и ценен или на обратния полюс – пренебрегнат и унижен. Същевременно дарените материални блага и ценности неминуемо носели за получаващия не само духовна, но и физическа наслада.

източник: Петър Ангелов - "Средновековната българска дипломация", София 2011

Българските следи в Италия

 Всички знаем историята за хубавата Елена, чиято красота довела до военен конфликт между Спарта и Троя. Този сблъсък останал в историята под названието Троянска война. Няма да се спирам на хода на сраженията и тактиката на боевете. Всичко това е добре анализирано от историците. Искам само да изтъкна една спорна личност, чието име се споменава при разгрома на Троя – Еней. Всеизвестен факт е, че той извежда част от жителите на града към Италия. Пътят на Еней и премеждията, през които преминава, лежат в основата на небезизвестната книга “Енеида” от Вергилий.

Съществува обаче едно много любопитно предположение, касаещо личността на гореспоменатата ключова фигура. В пространството битува мнението, че Еней е бил българин и съответно хората, които тръгнали с него към Италия, също са били българи. Така една българска група се заселила на Апенинския полуостров.

Твърде възможно е тази хипотеза да си остане в сферата на предположенията и да не намери солидни доказателства, които да я удостоверят и легитимират.

Към днешна дата обаче фактите говорят достатъчно красноречиво. В Италия до ден днешен съществуват имена на селища с български произход. Това, разбира се, изобщо не би могло да послужи за опорен пункт на вече изложената хипотеза. Този любопитен факт по-скоро би могъл да се обясни със заселването на Алцек – един от братята на хан Аспарух. Сведения за Алцек откриваме в хрониките на Теофан Изповедник, който разказва, че този син на Кубрат живял в региона на Молизе (Централна Италия).

Още един източник подкрепя написаното от Теофан – Павел Дякон (историк, теолог, поет от VIII в.). Хронистът отбелязва, че: “неочаквано през нощта българите нападнали първия крал на лангобардите Агелмунд, убили го, а дъщеря му взели в плен”. Само една вметка, че приблизително към средата на VI в. лангобардите завладяват по-голямата част от Италия. След похищението лангобардите си избрали нов крал – Ламисио. Той успял да отмъсти за баща си като разгромил нападателите му. Постепенно победените българи се обединили с надделелия противник. Хан Алцек получил лангобардска титла за кралски чиновник – гасталд.

И така, бил ли е наистина Еней българин? Отвел ли е със себе си група българи на Апенините, които трайно се заселили там и днес в съвременна Италия откриваме останки именно от техния бит и култура? Дали пък тези населени места не са от времето на брата на хан Аспарух? Най - точни и пълни отговори на тези въпроси биха могли да дадат археолозите и историците.  Междувременно докато едни спорят, а други вече са приели конкретно обяснение за самите себе си, кротко и спокойно малка група хора живее в селище на име Челе ди Булгерия в Южна Италия. То е сгушено под планината България, която някои оприличават на протегнала се лъвица, бдяща над малкото градче.

изглед към Celle di bulgheria от планината България

планината България 

       Интригуващ репортаж от самото място можете да видите тук: 

       http://bnt.bg/part-of-show/156874

Ако тази информация е събудила любопитството ви и търсите по-конкретни отговори, можете да се допитате до книгите и научните трудове на специалистите, които биха могли да хвърлят повече светлина. Кой знае, възможно е у някой от вас да се крие неподозиран изследовател, историк и дори откривател? Ако ли пък не, то поне си заслужава заради самото приключение да се върнеш векове назад във времето. 

Vivid Summer

Live, love, have fun and enjoy summer season! 
Have a fabulous summer and watch my newest video: "Vivid Summer"

Il destino è scritto sulle stelle. (Съдбата е написана на звездите.)

Il destino è scritto sulle stelle.

- Credi nel destino? (Вярваш ли в съдбата?)

- Destino? (Съдбата?)

- Si. (Да.)

- Il destino è scritto sulle stelle. (Съдбата е написана на звездите.)

Звездите винаги са привличали погледите на хората не само поради своята красота, но и със своята тайнственост и мистицизъм. Човекът винаги  е бил любопитен какво има там високо отвъд. Сведения за първите стъпки на астрономията има още преди новата ера, макар че първият по-значителен труд е на Клавдий Птолемей – Тетрабиблос (II век.). Историята помни и други големи имена, посветили живота си на астрономията, а и на астрологията. Само за пример ще посоча един световно известен предсказател - Мишел дьо Нострадам или по-познат като Нострадамус.

През вековете човекът не само се е любувал на красотата на тези небесни тела, но е правел опити да открие зависимости между техните положения, движения и конфигурации и случващите се събития. С други думи правели са се опити да се предсказва бъдещето. Такива посветени хора е имало навсякъде – от шамана в едно обикновено индианско племе, през обкръжението на фараоните в Египет (за които дори се твърди, че са съобразявали строителството си с позицията на някои небесни тела.) чак до френския двор на небезизвестната владетелка Екатерина Медичи, която непрестанно се е допитвала до Нострадамус. Тази тенденция е просъществувала и до наши дни, подхранвана от човешкото любопитство.

Звездите обаче са били възприемани и като пътеводна светлина. В епохата на великите географски открития, а и не само, когато буквално са се извършвали революционни открития в областта на географията и са се отбелязвали нови територии на картите, опитните мореплаватели са разчитали не само на своя компас, но и на звездната карта. Всъщност от дълбока древност хората са знаели, че на небосвода има една звезда, която никога не променя своята позиция и това е Полярната звезда. Също така те установили, че когато се върви точно към нея, слънцето изгрява от дясната ти страна и залязва от лявата. Освен това с времето се установило, че звездната карта в северното полукълбо не е еднаква с тази в южното. На север от екватора съзвездията са едни, а на юг – съвсем различни. 

.

Фрагмент от северното полукълбо и изображение на Полярната звезда 

Звездна карта на Северното полукълбо.

                                                       Звездната карта на Южното полукълбо

Това е само практичната страна на тези небесни тела, озаряващи нощното небе. Харизмата на блещукащата вечерна картина не веднъж и дваж е била вдъхновение за изключителни творби в сферата на литературата и музиката. Спомнете си поне за “Лунната соната” на Бетовен или пък световно известното четиристишие на Христо Ботев от стихотворението “Хаджи Димитър”, което се съхранява в Сорбоната.

“Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен! ”

Далеч съм, разбира се, от мисълта, че в тази поема вдъхновението е нощното небе, но все пак то е приковало погледа на поета и той само с един замах на своето перо е съумял да изрисува прекрасен вечерен пейзаж.

Въображението на човека съвсем не се изчерпва дотук. С течение на времето, съзерцавайки звездите, той е започнал да ги оприличава на различни предмети и животни. Естествено появили са се великолепни легенди, обясняващи как именно дадено съзвездие се е сформирало.

Ако сега отправим поглед към астрологичния календар, ще видим, че към момента властва може би една от най-царствените зодии – лъв. За едноименното съзвездие има интригуващи легенди. Ето някои от тях:

В древен Египет, когато през нощите на март и април високо над хоризонта, приблизително в зенита, заблестявали звездите на съзвездието Лъв, настъпвали непоносими горещини. Страната се превръщала в изгоряла пустиня и даже плодородната долина на р. Нил изсъхвала и се напуквала. Вечерно време се чували само страшните ревове на лъвовете, които скитали из пустинята, за да си търсят храна. Никой не смеел да отива там. Пустинята се превръщала в царство на лъвовете. Те били господарите в нея.

Това се повтаряло всяка година и затова древните египтяни нарекли областта от небето със звездите, които виждали приблизително над главите си, с името Лъв. Така на звездното небе се появил Лъвът – царят на животните.

От своя страна древногръцката митология ни запознава и с Немейският лъв. Той е ужасяващо чудовище, което опустошавало околностите на град Немея, откъдето дошло и името му. Бил удивително едър и имал твърда като стомана кожа, неуязвима за оръжия. Да убие Немейския лъв и да донесе кожата му била първата задача, която цар Евристей поставил на Херкулес. Дълго търсил Херкулес леговището на звяра, но накрая го намерил в една голяма пещера. Притаил се и го зачакал да се покаже.

Щом лъвът се появил, Херкулес пуснал по него няколко стрели, но те само раздразнили животното. Лъвът побеснял, а Херкулес се хвърлил към него, ударил го с боздугана си и го доубил с голи ръце. Метнал убитото животно на гръб и отишъл в Немея, където положил началото на Немейските игри, по време на които в цяла Гърция прекратявали войните и царувал всеобщ мир. А когато Херкулес се върнал в Микена жив и здрав и с убития лъв, Евристей се ужасил от мисълта каква огромна сила притежава. Зевс отбелязал първия подвиг на своя син, като създал на небето съзвездието Лъв.

А вие вдигали ли сте поглед към звездите? Какво са те за вас – практични и полезни небесни тела или вълшебни и вдъхновяващи светлини в тъмнината? Къде ви отвежда въображението ви при вида на нощното небе? 

Средновековният Дубровник - другата Венеция

Средновековният Дубровник - другата Венеция

    Средновековният Дубровник, наричан още другата Венеция, е бил независим град-държава в Адриатика. Той е бил оживен търговски център по пътя на коприната. Процъфтяването на града през Средновековието се дължи на морската търговия. На нея се дължи и фактът, че дубровнишката република става единствения град-държава в Адриатическо море способен да съперничи на Венеция. Благодарение на своето богатство и умела дипломация градът  впечатляващо се развива през XV и XVI в. В Дубровник процъфтява изкуството науката и културата. 

³ Географско положение

   Дубровник принадлежи към историко-географската област Далмация и е главен град на една от четирите хърватски жупании – Дубровнишко-неретванската. Намира се в най-югоизточната част на Република Хърватска и в най-северозападната част на Балканския полуостров. Лежащ в началото на Дубровнишкия провлак, градът има близо 20 км брегова ивица, разчленена на много заливчета и курортни селища. Към Дубровник спадат и архипелагът на дванадесетте Елафитски острови, сред които най-известни са Лопуд, Колоцеп и Локрум.

Общ изглед на Дубровник

³ Произход на името Дубровник

   Съвременното название на града официално започва да се използва през 1918 г. след освобождението на южнославянските земи от австрийско владичество.

   В съчинението си “За управлението на империята” византийският  император Константин Багренородни обяснява, че названието на Рагуза (Ragusa, а също така Ragusium) идва от илирийската дума “рау” или “лау”, което означава скала. През Средновековието и в по-ново време, и то най-вече в славяноезична среда, се употребява и другото название на града – Дубровник. Изследователите отхвърлят възможността то да произлиза от славянската дума дъбрава. Изказано е мнение, че то вероятно е преиначена славянска версия на названието Epidavrum novum (Нови Епидавър). Така бегълците от стария Епидавър вероятно наричали новооснования от тях град на морската скала. Според езиковедите  названието Epidavrum novum претърпяло следната езикова еволюция: Epidavrum novum>>Epidavranovo>> Dabranovo>> Dubrovnik.

³ Основаването на града

     За точната дата на основаването на Дубровник няма конкретни исторически данни. В същото съчинение Константин Багренородни  разказва за славяно-аварски нашествия на Балканския полуостров през VI-VII в. Споменава се и за разрушените стари римски градове Салона и Епидавър. След превземането и разграбването на Епидавър в периода 614–617 г. част от неговите жители се оттеглили на около десетина километра на север и се заселили върху една издадена в морето скала, защитена откъм сушата от блатиста ивица. Там по-късно възникнал средновековният град Дубровник или Рагуза.

     Съществува и друга теория за произхода на града: Дубровник е основан през първата половина на VII в. от група бежанци от град Епидавър (днешен Цавтат). Те се установили на острова и го кръстили Лаус. Срещу тях на континенталната част, в подножието на планината Сърд, славяните изградили свое селище, което назовали Дубровник. Двете селища били разделени от канал, който бил засипан през XII в. и така се обединили. Днес този канал представлява централната улица на града, наречена Страдун.

Страдун - главната улица на града.

    Изграждането на защитните съоръжения започнало веднага след основаването на Дубровник и продължило няколко столетия. Хората се установили на западната  част на острова. Стръмните и почти непристъпни скали скоро били укрепени с каменни стени, образуващи крепост, която получила названието  “Castellum” или “Крепостта”. Така възникнала първата част на града, където впоследствие били разположени градските власти – князът и епископът.

       Първите столетия от съществуването на града били изпълнени с непрекъсната борба  с камъните, водата и блатистата почва. Нито един друг град по далматинското крайбрежие от самото си основаване не се е сблъсквал с подобни трудности, освен Венеция. Населенето постепенно започнало да строи дървени и каменни домове, разширявало площадите, на които издигали храмове и обществени сгради. Сякаш старата част на Дубровник се издигала от дълбините на лазурното море. Мощни крепостни стени от светъл камък и масивни кули заобикаляли града.

През IX в. Дубровник бил толкова добре укрепен, че успял да издържи 14-месечната обсада на сарацинския флот. 

³ Легендата за Св. Влас – Патронът на Дубровник

     Св. Влас става покровител на Дубровник през X в. Легендата гласи, че той се явил на сън на свещеник Стойко и го предупредил за подготвящото се нападение на венецианците. Казал му, че те са акустирали близо до остров Локрум и възнамеряват да нападнат града същата вечер.  След като сенатът проверил думите на Стойко, Св. Влас станал патрон на град Дубровник. Неговата статуя била изсечена на всички кули на крепостта и върху всички градски врати. Освен това той е изобразяван на флага, на всички официални печати и монети в Дубровник. Всяка година в негова чест гражданите организират празненства на 3-ти февруари. На този ден хората се обличат в носии, участват в процесия, в която носят неговите мощи. 

Изображение на покровителя на Дубровник  Св. Влас от художника от епохата на Възраждането Никола Божидарович

Флагът на Република Дубровник

   През следващите столетия в града се развивала както морската, така и сухопътната търговия по целия Балкански п-в и останалата част на Европа чак до бреговете на Черно море и Константинопол. Особено значение имали търговските връзки на Дубровник със съседните славянски княжества — Сърбия, Босна и България, в които дубровнишките търговци имали право на свободна търговия. 

дубровнишки търговец

³ Дубровник под Византийска власт

     От VII до XII в. Дубровник бил под властта на  Византия, но той успял да съхрани определена самостоятелност в обществения и политическия живот. През 1192 г. император Исак II Ангел издал грамота за Дубровник, с която му дал градски привилегии. Въпреки върховната власт на Византия Дубровник сключвал договори с редица италиански градове. Към края на XII в. градът бил на път да се превърне в търговски център със средиземноморско значение. Византийската власт при тези условия му била нужна само дотолкова, доколкото “византийската визитна картичка” все още имала някакъв престиж.

   През 1205 г. Дубровник бил окупиран от  Венеция, която контролирала града в продължение на 150 години. В периода на венецианско господство Дубровник станал важен доставчик на кожи, восък, сребро и др. метали за Венеция. Тя използвала Дубровник като своя морска база в южна Адриатика. 

 ³ Дубовник като част от Венецианска Романия

    През лятото на 1205 г. в Дубровник се настанил венециански управител. В официалните документи той носел названието ректор, а славянските съседи на далматинския град го наричали княз. Фигурата на ректора или княза символизирала венецианската върховна власт в Дубровник. Чрез институцията на венецианските управители обаче в Дубровник и в другите далматински градове проникнало венецианското влияние в системата на градското управление. В резултат на това влияние през 60-те и 70-те години на XIII в. всички далматински градове под венецианска власт изработили и приели свои градски статути, чрез които се превърнали в миниатюрни копия на града-република на Св. Марко. Всички техни органи на градското комунално управление намирали точни паралели в съответните венециански градски управленски структури.

  Градове като Дубровник можели да се превърнат в търговски конкуренти. Затова венецианската управа взела мерки за ограничаване на морската търговия. Въведени били високи мита за стоки, с които търгували дубровчани. През XIII в. градът, въпреки ограниченията, продължил да се развива като търговско пристанище.

    Към края на XIII в. дубровнишките корабостроители започнали да строят кораби, които по нищо не отстъпвали на построените във венецианския арсенал.

    В края на XIII в. и през  първите десетилетия на XIV в. развитието на Далмация и на далматинските градове се определяло от няколко фактора. На първо място, това било състоянието на основните политически сили с владения в региона: Унгария и Венеция. Венеция продължавала  да упражнява силно влияние по адриатическия бряг. Между Унгария и Венеция  пламнала ожесточена борба  за надмощие.

    Към третата  четвърт на XIII в. статути, които имали облика на “градски конституции”, били изработени и приети от всички далматински градове във венецианската сфера на влияние. Изработването и приемането на градски статут означавало край на развитието на града като градска община и началото на развитието му като град комуна. Дубровнишката “градска конституция“ била приета през 1272 г. и регламентирала комуналното му устройство. Тези нови градски закони превръщали градовете в комуни от олигархичен тип, каквато  била и самата Венеция.  В тях основната роля в управлението се падала на градския патрициат: върхушката от богати търговци и занаятчии. Обикновените граждани имали сравнително малко права в управлението, но се ползвали с редица привилегии в областта на здравеопазването, нортариалното дело и др.

³ Система на управление

     Венецианският суверенитет над града бил олицетворяван от фигурата на княза, наричан още ректор. Той бил венециански гражданин и мандатът му продължавал две години. Символ на градската автономия бил Сенатът, наричан Голям съвет (Consilium maius), в който влизат всички пълнолетни мъже, представители на дубровнишките аристократични фамилии. Техният брой варирал в зависимост от състоянието на градското население  и от възможността за попълване градското аристократично съсловие с нови членове. Обикновено Големият съвет  ограничавал достъпа на нови граждани до затворения кръг на старите аристократични фамилии. Този съвет се занимавал с въпроси, засягащи живота на комуната и особено с проблемите на морската и сухопътна търговия.

   Князът управлявал с помощта на “правителство” от 11 души, наричано Малък съвет (Consilium minus). Той заседавал 4 пъти седмично в “Княжески дворец”. Малкият съвет ръководел ежедневието на града и вземал решения по текущи проблеми на търговията, отношенията с други държави, градското устройство и др.

      Ролята на сенат играел съвещателен орган от 40 видни граждани, наричан “Съвет на помолените”(Consilium rogatorum). Съветът трябвало да реагира на случаи, за които компетенциите на Малкия съвет не били достатъчни, а свикването на Големия или било ненужно, или невъзможно.

          Тази система на управление била изцяло заимствана от Венеция.

двореца на княза

    В Дубровник символ на градското самоуправление била статуята на героя от френския епос Роланд. Наричали го Орландо и издигнали негова статуя на градския площад.

    През целия XIII в. и в началото на XIV в. Венеция разширила своето присъствие в Далмация. Династията на унгарските Анжуйци положила максимални усилия да изтласка Венеция от пристанищните и островните ù владения в Далмация. Към средата на XIV в. унгарският крал Шарл Роберт успял да усили значително своето влияние в Далмация.  

  През 1358г. окончателно освобождавайки се от венецианското господство и признавайки сюзеренните права на Унгария, Дубровник станал република. Предишното нейно название "Communitas Ragusina" - "Община Дубровник" било променено на "Respublica Ragusina" -"Република Дубровник". 

     Освобождаването от властта на Венеция способствало за бурния ръст на морската търговия, а също и за повишаването на значението на града като занаятчийски център. По ниво на развитие на занаятите Дубровник не отстъпвал на италианските градове.

    По време на разцвета на дубровнишката република пристанището ставало най-оживеното място в града. Там се натоварвали и разтоварвали стоки от Италия и Балканите. Тук жълтеел восък и мед, миришело на смола блестели сребро и мед, желязо и олово, мучал дубитък, товарели роби за продан в Западна Европа.

    През XIV – XV в. Дубровник станал голям град-пристанище с развита търговия и корабостроене. Той се превърнал в най-голямия пристанищен град сред другите по източната част на Адриатическото крайбрежие, един от най-добрите центрове на корабостроене в света, конкуриращ се с Венеция.

³ Отношенията между Република Дубровник и Османската империя

    Дубровник успял да се противопостави и на османските завоевания. Нашествието на Османската империя в Европа и на Балканския п-в заличило много държави от политическата карта на света, сред които Сърбия, Босна, Херциговина и части от Хърватия. Покорявайки ги една след друга турците достигнали до границата на република Дубровник. Свободата и съществуването на републиката се оказали под заплаха, но с помощта на изкусни интриги и дипломация градът успял да се съхрани в тези бурни времена на Балканите и да спаси своята независимост.

    През 1397 г., когато турците били още далеч от границите на Дубровник, било подписано първото търговско  споразумение с турския султан Баязид I  и по такъв начин била обезпечена свободната търговия с Османската империя. Република Дубровник станала васал на Портата и се задължавала да плаща дан (харадж), представляващ 12 500 дуката – повече от значителна сума за това време. Дубровник бил единствената християнска страна в Европа по това време, получаваща толкова изгодни търговски привилегии, които не били анулирани даже в епохата на сражения между християнските легиони и Османската империя.

   Дубровник умело балансирал между съперничещите си Венеция и Османската империя, като съхранявал фактическа независимост и водил изгодна търговия на Средиземноморието. Дубровник станал основият търговски канал на Османската империя на Адриатика. При заселването на дубровчани в турските градове на Балканите, те фактически монополизирали търговията в този регион. Поддържайки политика на неутралитет по време на войните на европейските държави с турците, Дубровник с успех разширил своите търговски връзки. Републиката създала постоянни свои представителства във всички големи пристанища на Средиземноморието.

    Що се отнася до строителството най-интензивно се е строило през XIV-XV в. Именно тогава крепостта придобила този вид, на който се възхищават всички и до днес. Обурудването на новите фортове и реконструкцията на старите продължила до края на XVII в.

   До средата на XIV в. се издигали градски кули, които отвън имали защитни зъбци, а отвътре – ограда от дърво. На върха на кулите имало площадки с временни дървени укрития за стражи. Отбранителните работи през XV в. превърнали Дубровник в истинска крепост, вероятно именно тогава е възникнала поговорката, станала впоследствие много известна: “Когато гонят заека, той се спасява в Дубровник”.

    Дубровнишката крепост е била проектирана от известни  архитекти от Италия и Далмация, в това число били и  Дж.. да Сиенна и флорентиецът М. Мике-лоцци, по-известен под името М. ди Бартоломео. Той издигнал западната и северната стени на крепостта, а в северозападния ъгъл, на най-високото място на крепостта, издигнал мощната и красива кула Минчета, кръстена на името на  семейство Минчетич, на чиято земя е била издигната. Кулата се вижда от всякъде и жителите на Дубровник я  считат не само за  най-могъщата, но и за най-елегантната в града.

    Именно кулата Минчета винаги се е изобразявала като символ на дубровнишката република. От площадката на върха на Минчета се вижда добре форт Св. Лорънс — грандиозно крепостно съоръжение, издигнато на върха на огромна скала (37 метра над морското равнище). Днес жителите на Дубровник назовават този форт своя “беловлас старец”, на неговата врата е съхранен старинен латински надпис – девизът на Дубровник.

девизът на Дубровник: “Non Bene Pro Toto Libertas Venditur Auro”, т.е. “Свободата не може да бъде продадена за всички съкровища на света”

     Дубровник често е сравняван с Венеция – и двете места притежават изключителна красота, но освен това пътят на развитие, който са изминали през вековете е сходен.

     Дубровник (Рагуза) е най-живописният град в тази част на Адриатическо море. Той е наречен "Перлата на Адриатика" от английският поет лорд Джордж Гордън Байрон. Това е град с уникална политическа и културна история, и със световноизвестно културно наследство. Градът е вписан в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

     В Дубровник се наблюдава едно невероятно хармонично единство от история, култура и природа.

      “Този, който търси рая на земята трябва да посети Дубровник, защото никъде другаде няма да намери такова величие и умиротворение, такава красота и комфорт” е написал поетът Бърнард Шоу.