Отговорът на този така простичък въпрос варира според хората. Едни биха казали, че най-голямото чудо е самият живот - да го създадеш, да се посветиш на неговото развитие и усъвършенстване, да му предадеш цялото си житейско познание, за да спомогнеш за изграждането на самостоятелна и достойна личност. Други, по-лирични души, биха изтъкнали любовта като най-голямата магия, макар че двете неща често са взаимно свързани. Иначе безспорен факт за всеки човек, който поне веднъж в живота си е бил истински влюбен, е че това чувство или по-скоро стихия е способно напълно да преобрази мирогледа ти, собствената ти същност, да извае с лекота една по-добра и по-съвършена твоя версия. Важно е тук обаче да се отбележи, че тези способности са присъщи единствено и само на истинската любов. Тя лесно може да се разпознае, защото е чиста, искрена, открита, щедра - дава много, без да иска нещо в замяна, просто така, за да зарадва другия/ другите, дълготърпелива, милостива, не се превъзнася и не е горделива, тя тържествува с истината и никога не се изгубва. Тя е онова пърхане на пеперуди в стомаха, нежният полъх под крилете ти, който те понася към нови висоти, невидимата причина за светлината в погледа и сияйната усмивка на лицето. Именно това иначе могъщо чувство, но и така ефирно те кара да забелязваш малките вълшебства в така забързаното и натоварено ежедневие - блясъка на танцуващите снежинки; нежното кокиче, преборило леденото покривало; приятните ласки на пролетното слънце след дългата зима; омайната песен на славея призори; веселият звън в смеха на близките ти хора, топлината в погледа на любимия човек и много други.
Според мен обаче има още едно вълшебство, което притежава огромна съзидателна, но и разрушителна сила - познанието, стоящо в основата на премъдростта. А и нали е казано, че от всичко най-напред е произлязла премъдростта. Тя обаче не се измерва с количеството прочетени книги, а с извлечената полезна информация от тях, която също така трябва да бъде умело приложена на практика. А знаете ли, какво е казал Аристотел за познанието? Според него то започва от почудата. То е двигателната сила, която ни прави любознателни; въвлича ни в невероятни приключения на изумителни или съвсем обикновени места; може да ни отведе в различни епохи и да видим какъв е бил света преди или какъв може да бъде след нас. Познанието е истинско богатство, което се трупа цял живот. Освен това, както е казал абат Фария, (от романа на Александър Дюма - "Граф Монте Кристо") никой не може да ти отнеме това безценно съкровище. Веднъж натрупано то е в състояние да създава, твори, помага, усъвършенства, облагородява, развива творение, човек, държава, цивилизация, свят. Хрумва ми примера с Нерон, който съумял от тлеещите пепелища на Рим да го възроди и изгради в пълния му блясък. Друг е въпросът, че битува мнението, че именно той е запалил града. Важното тук е, че при възстановяването му той е приложил опита от миналото, но и иновациите, за да бъде града солиден, функционален и величествен. От друга страна познанието може да бъде използвано за съвсем не благородни цели: разруха, вреда, щета и дори деградация. Да, познанието, попаднало в "неправилни"
ръце може да доведе до деградиране на общества от техните управници. Тук искам да уточня, че съвсем не визирам съвремието. Погледът ми е отправен към Средновековието, когато малцина са били тези, който са имали привилегията да се образоват, а масата е била невежа и следователно по-лесно контролируема. Колкото до вредите и щетите, бих посочила изключителното изобретение, наречено "гръцки огън". Изумително е, че до ден днешен учените не успяват да възстановят точния му химичен състав. Въпросният огън е бил вид оръжие, създадено с цел защита, но и като такова - за разрушение.
Използване на гръцки огън - миниатюра от Йоан Скилица
И така, познанието не се дава на всеки и ли поне не в еднакви количества, ако мога да се изразя така. От всеки един от нас зависи накъде и как ще насочи могъщата сила на това вълшебство - да разрушава и вреди или да съзижда и твори добро.
