830 години от въстанието на Асен и Петър

   На 26 октомври 2015 година се навършат 830 години от въстанието на двамата братя Асен и Петър, довело до възобновата на българската държава в края на XII век. Именно този юбилей вдъхнови направата на видео, за да се помни и знае славната, но и нелека история на България.
   Искам да изкажа благодарности на SkyTrip и SkyHigh, че ми позволиха да включа във видеото техните невероятни кадри на крепостта Царевец, Велико Търново!

Beautiful Autumn

Have a happy and colourful autumn!

Думите отлитат, написаното остава

Думите отлитат, написаното остава. 

(Verba volant, scripta manet.)

латинска поговорка

  

Вдъхвали ли сте някога аромата на нова книга? Вслушвали ли сте се в нежното шумолене при разгръщането на току-що отпечатаните й страници? Обземало ли ви е приятно вълнение, предизвикано от почудата къде ще ви отведе тя, какво има да ви разкаже, какви емоции ще събуди у вас и как ще промени погледа ви към света след като затворите и последната нейна страница?

Книгата е вълшебен свят, друга реалност, ново приключение, непознат и неизследван път към нови хоризонти – отминали, настоящи и бъдещи; частица от всемирното познание; късче мъдрост, което обогатява душата и разширява мирогледа. Съпреживявайки нейната история, откриваш и самоусъвършенстваш самия себе си чрез емоциите, които буди у теб и знанието, което щедро ти дава даром. Именно книгата изгражда личността. Всяко малко дете се учи да разпознава и разграничава доброто от лошото, справедливостта от неправдата, любовта от омразата, искреността от измамата най-напред от пъстрите страници на приказните книжки.

Книгата обаче е и изкусен разказвач на истории за отминали времена, настоящи събития и бъдещи приключения. Благодарение на нея познаваме миналото си, подреждаме настоящето и градим бъдещето.

От особено значение обаче е и нейният създател. Мнозина са писали и пишат, но имената на малцина са преминали през проверката на времето и днес гордо се зоват класици. Това са хора, които са съумели съвсем фино и изкусно да вплетат в творенията си част от себе си, от своите лични преживявания и емоции, за да им вдъхнат истински живот. Фалшът, лицемерието и угодничеството не минават изпита на вечността. Писателят Самуил Маршак много точно е уловил този процес, като го е описал с думите: “Те били сестри, но много различни: Времето непрекъснато раждало, а Вечността била безплодна; но когато някое от децата на Времето се оказвало много хубаво, Вечността го обиквала и осиновявала…”. Именно рожбите на тези творци, “осиновени” от Вечността са истинските шедьоври в литературата – художествена и научна. Точно тези творби имат силно въздействие върху човека и са способни да го обогатят и усъвършенстват, ако, разбира се, той е готов за това и отвори сетивата си за тях.

   Бъдете открити за нови идеи, перспективи и приключения. Следващият път, когато някой ваш близък или роднина ви подари книга, не бързайте да негодувате и да я закътате на някоя лавица, защото този човек всъщност ви е поднесъл едно ново пътешествие, чрез което да разширите своите хоризонти. Всички знаем фразата, че човек се учи, докато е жив. Винаги ще има нещо ново, интригуващо, вълнуващо и любопитно, с което не сме се сблъсквали преди. А може да сте попаднали на бъдещ шедьовър. Всеизвестно е, че много творби биват истински оценени дълго време след тяхното създаване. Ако пък ви се случи да получите книга от нейния автор, то знайте, че сте истински щастливци, защото той всъщност ви е подарил частица от своето сърце и душа.

"Земя като една човешка длан"

Към родината

Атанас Далчев

Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава

и твойте подвизи и твойта бранна сила,

а зарад туй, че съм безсилен да забравя

за ослепелите бойци на Самуила.

Да търси, който ще, във теб сполука бърза

и почести и власт със страст една и съща,

страданието мен по-силно с теб ме свързва

и нашата любов в една съдба превръща.

   Преди време един много важен за мен човек ми изпрати това стихотворение, което дълбоко ме трогна. Само в три куплета авторът е вплел цялата си любов към своята родна земя, към своя свиден дом. Нима има нещо по-прекрасно от страната, където си се родил и отраснал? Там, където е минало най-безгрижното време от живота ти край родителите ти, близките ти и приятелите ти; специално кътче от огромната планета,  където си израснал, изпълнено със скъпи спомени за приключения, смях, обич, трудности и премеждия, за топли и слънчеви лета, пъстри есенни дни, мразовити и снежни зими, мелодични и благоуханни пролетни моменти. Земя, привидно малка, но с голяма и изстрадала душа,  но и много щедра, и нежна към своите деца. Понасяла през вековете стъпки тежки на мъчители и тирани, страдала от гледки страшни, но и тържествувала в ръцете на владетели велики и мъдри, грижили се за нейното величие и благото на нейните чада. Всеки, който тук се е родил е наследил частица от тази измъчена, богата и добра душа; капка мъдрост, в която се е съхранило познание безценно от изминалите времена; любов безмерна към “тоз народ и таз земя”. От нас зависи да помним този дар през всички дни от нашия живот и да съхраним родния си дом. 

Татковина

П. Р. Славейков

Хубава си, татковино,

име сладко, земя рай,

сърце младо и невинно

за теб трепка, та играй.

Мили ми са планините

и на север, и на юг,

драги ми са равнините,

набраздени с наший плуг.

На уста ми сладка дума -

ще да бъде този кът,

дето Дунав, Вардар, Струма

и Марица си текат!

Дор на небо ясно слънце,

дор на очи свят, живот,

ще обичам аз от сърце

таз земя и тоз народ.

Leap of Faith

Do you know what leap of faith means? By definition it’s about an act or an instance of believing or trusting in something intangible or incapable of being proved. But this phrase is completely applicable to human relations. 

I suppose you’ve heard about the famous experiment, which shows how much faith two people have in each other. It’s very simple. So, there are two people, standing may be two meters off between them. One of them turns his back to the other and closes his eyes, then he has to let himself fall back, hoping or knowing that the other one will catch him. That’s it. I think you’ll agree that it is very, very simple. I mean there are no hundreds of questions you should read and fill answers, there are no physical exercises etc. Despite its simplicity, the specialists have proved that it’s very efficient, because you really must have faith in each other to do it. You must trust each other very much so that you can entrust your life in other person’s hands. You may be skeptic about it, while reading this, but you can always try and see for yourself. There are couples that couldn’t go through it, because of lack of faith.

According to me there’s one more way to check how well you get along and how much you trust each other. All you have to do is answer to yourself, completely honestly, to one question. If the one you care the most comes to you and asks you: “Will you come with me?”, what would you do? How would you react without asking further questions about where, when, why etc. What would you say at this very moment? What will your reaction be? This I call a real leap of faith – to make a jump without knowing what to expect. But I can assure you it can be the easiest decision in your life, if only you completely trust this person and you know how much he cares about you; if he’s someone who has always been there and always is for you, no matter what. Some of you may say, that if you love that someone, there’ll not be hesitation. I won’t argue, because some people say, that love also is a leap of faith. So, I’ll agree with you, because real love goes with having faith in each other and being honest, so that the other one can really get to know you and see what kind of a person you actually are. But then the question will be: do you really love or you’re lying to yourself, living in a comfort zone? 

 I would like to share a favorite though of mine, that Socrates once said: “Speak, so I can see you”.  If you learn to open up and share with the people you care the most, then the question I asked wouldn’t be hard to answer at all. If you do it, you’ll allow them to see who you are. But you should also let other people come close to you; give them a chance, so that you can get to know them better. Who knows, may be magic will happen and this leap of faith will be the easiest thing for you to do. 

So, the general conclusion here is, that you should really love and be devotedly loved back to make this jump? Ask yourself is there a real love in your life, that worths taking a leap of faith for?

Make a wish!

Make a wish!

We all have dreams, very different kind of dreams. We keep them in a safe place deep inside our hearts, wrapped with a lot of hope and love. Some wishes we forget and leave in our past, others we carry throughout our entire life, trying to make them come true.

The first kinds are usually our children’s dreams – so simple and pure. As little kids we want to have fun, have more time to play outside with friends and sometimes we desire to posses an interesting toy. As time passes and we grow up, we change, our way of thinking changes. We see the world in a different way. Things we cherish are not what they used to be. We want, search and hope for new wishes to come true. During this period of becoming adults, we often go after even stuff like climbing the highest mountain, traveling all around the world, inventing something unique and useful, may be flying to the Moon or why not Jupiter, finding a cure for a disease, becoming a specialist at something – famous archeologist, brave fireman, well-known writer, fabulous pilot etc. We simply want to enjoy to the fullest every single day. We search friends to share the incredible experience of living with and manage to find them. We look for love and some are lucky enough to discover it.  In our youth we are full of energy, enthusiasm, passion, a wild fire burns inside that gives us the strength, will and desire to fight for what we want, for our dreams.

“And yet it moves”! It doesn’t matter who said – Galileo or someone else, - because it’s a fact and time goes with it. Some people succeed in realizing their dreams, others – continue trying. But there also are people who prefer to keep one wish unrealized even when they have an opportunity to make it come true. Why would they do that? – you may ask. It’s simple – to have something that will help fire burn to the very last day. You may hear them talk about it, making plans how they are going to make it real and you’ll see the light of that fire in their eyes and on their smiling faces.

But after all that searching and fighting, one day we realize that what we really want has always been in front us, near us. How come?! Well, it comes a time when we see that what really matters in life is to have a family, relatives, home and of course love to make it all special and to make you feel the happiest man. This is the dream that is worth every effort.

 No matter if you already have it all or still craving for it, never stop wishing, dreaming and believing. Continue searching for new goals to accomplish, new purposes that will take you on a new adventure – the adventure of making them come true.

 So, what are you waiting for? Make a wish!

Подаръците в средновековната българска дипломацията

Проучването на дипломатическата практика през средновековието показва, че съществено място в нея заемал един строго утвърден церемониал и начин на общуване, който преговарящите страни спазвали. В голямата си част това били традиционни и неписани правила на поведение, чиито начала се откриват още в зората на човешката цивилизация. Те засягали такива моменти като защитата на честта и достойнството на пратениците, гарантиране на тяхната неприкосновеност, следването на определен ред за посрещане и отпращане на дипломатическите мисии, полагането на устни или писмени клетви при сключването на договори и т.н. Регламентирането на един задължителен церемониал в хода на дипломатическите преговори засягало понякога в такива детайли като естеството и реда на въпросите, задавани при посещението на пратеника, използване на определено обръщение към него според ранга му, изисквания към облеклото му и т.н. Не на последно място в установените правила се включвал и още един съществен момент, а именно размяната на подаръци. Става дума за едни на пръв поглед чисто формални неща, които обаче оказват съществено влияние върху хода на дипломатическия диалог и крайните резултати от него. Това важи с особена сила за средновековната епоха, когато символиката на предметите, на жестовете и на словото са от особено значение в човешкото общуване.

Още далеч преди създаването на българската държава нашите предци – славяни и българи – са били запознати с практиката да се разменят подаръци по време на дипломатически преговори. Ако се съди от запазените извори, голяма заслуга за утвърждаване на тази практика имала Византийската империя. Нейните владетели доста често са прилагали в своята дипломация даването на щедри подаръци от най-различно естество. Така се печелили по-лесно съюзници или се възпирали агресивните намерения на неспокойни съседи. Даряването е било част от добре позната политика, базираща се на стария римски принцип – “разделяй и владей”. Удостояването на определени племена и народи с подаръци за сметка на други много често е целяло всяването на раздори и предизвикването на междуособни войни. Изпращането  на подаръци имало и друг ефект. Превръщало се в една своеобразна демонстрация на могъщество и материално благополучие, което трябвало да впечатли дипломатическите партньори и ги направи по-предпазливи в техните претенции и действия. Понякога проявяването на подобна щедрост от страна на Византия може да се тълкува и като своеобразно откупване на мира от  нейните противници.

Запазените извори главно от Византийски и западен произход сочат, че размяната на подаръци се превърнала в неотменна част от дипломацията на българските ханове и царе. Обикновено средновековните автори се задоволяват да отбележат най-общо за извършена размяна на подаръци, а в по-редки случаи научаваме за тяхното естество и количество. Независимо от това, възможно е да се направи една типология за обстоятелствата, които съпътствали тази размяна, и ролята на дара в постигнатите споразумения.

Чрез носените дарове на първо място се целяло да се изтъкне уважение към партньора и готовност за преговори. Така постъпил например хан Омуртаг през 825 г., когато проводил пратеничество с дарове при франкския император Людовик Благочестиви.

По-късно през 866 г. българското пратеничество в Рим донесло със себе си освен въпросите на княз Борис и  “големи подаръци” (donaque non parva)  както за светите места, така и за самия върховен първосвещеник. Това бил един умел ход на княза. Той видимо осъзнал, че първоначалното добро впечатление, което трябва да остави за своето благочестие, е от особено значение за по-нататъшния ход на започналите преговори.

За времето на цар Симеон запазените изворови данни създават впечатлението, че в повечето случаи процесът на даряване е бил едностранен – дарявали или проявявали готовност да бъдат щедри само византийците, но не и българският владетел. Така в житието на Евтимий четем, че през 904 г. византийският дипломат Лъв Хиросфакт започнал преговори със завоевателя на Солун Лъв Триполит и успял да го убеди да се оттегли, като между другото дарил арабите с  “предназначения от него за българите приятелски дар”. По всяка вероятност този дар първоначално е трябвало да предразположи българския цар и да го накара да се откаже от намерението си да завладее града. Известно е, че в крайна сметка  Симеон се отказал от това свое намерение, но не с цената на няколко дара, а на една значителна териториална отстъпка.

През 913 г. византийците отново се опитали  чрез дарове да откажат цар Симеон от агресивните му намерения спрямо империята. Хронистът Лъв Граматик отбелязва, че след края на преговорите във Влахернския дворец българският владетел бил изпратен в страната си  “почетен с безбройни и много големи дарове”. С подаръци била съпътствана и срещата между цар Симеон и император Роман Лакапин на 9 септември 923 г. под стените на Константинопол. Според Лъв Граматик  “те се сбогували и се разделили, като императорът удостоил Симеон с великолепни дарове”. Прави впечатление, че в посочените случаи се премълчава дали българският владетел от своя страна също е дал подаръци.

Все пак установената практика е изисквала подобно нещо, но хронистите може би тенденциозно не отбелязват този факт. Вероятно целта е да се внуши на читателя колко  “стиснат” е бил цар Симеон и как  не е проявил благодарност и елементарно уважение към своя партньор. Всъщност обаче изворите сочат, че българите  познавали достатъчно добре и спазвали дипломатическия прокол, който изисквал размяната на подаръци. Това личи добре от съчинението на Константин Багренородни “За церемониите”. Там е отделено специално внимание на този ритуал при посрещането на чужди пратеници. Става ясно, че когато български дипломати били канени  за честването на големите християнски празници, те носели със себе си задължително подаръци в Константинопол.

Уроците  на  добрия тон в дипломацията , който изисквал размяната на подаръци, не били забравени и след възстановяването на българската държава. Красноречиво доказателство за това е кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий III. От писмата  на българския цар става ясно, че някои от тях били придружавани и от съответните дарове, чрез които се подчертавало почтителното отношение и уважение към предстоятеля на Римската църква.

Факсимиле от преписка с папа Инокентий ІІІ, съдържаща формулата: "Калоян, цар на българи и власи"

Успешната дипломация на цар Калоян не се обяснява само с умелото демонстриране на своята преданост към римския папа чрез дарове. Всъщност развоят на отношенията с Рим показва, че в случаите, когато българският владетел изпитвал съмнения и недоверие към своя партньор, той не бил склонен да раздава подаръци.

След битката при Одрин през 1205 г., когато бил пленен латинският император Балдуин I от едно писмо  на Инокентий III става ясно, че българският цар останал глух към молбите му да освободи пленника и дори се отнесъл към папския пратеник  “с по-малко почести, отколкото подобава на царското достойнство”.

Веднъж утвърдила се, размяната на дарове станала неразделна част от дипломацията и на други български владетели. Към тази практика са прибягвали често както цар Иван Асен II, така и неговите наследници.  По-конкретни сведения има за времето на цар Михаил III Шишман и цар Иван Александър. Йоан Кантакузин разказва например, че през 1324 г., когато българи и ромеи решили да прекратят войната помежду си, в Тракия император Андроник III приел благосклонно българските пратеници Гръд и Панчо и ги наградил с “царски дарове”. 

     Картината на даряването в дипломацията би останала непълна, ако не разгледаме и онези случаи, в които подаръците представлявали не просто израз на куртоазия, доверие и преданост, но и своеобразно conditio sine qua non за сключването на даден договор. Първият казус в това отношение ни отвежда още в началните десетилетия от съществуването на българската държава. Данните  от  хрониките на Теофан и Никифор сочат, че договорът между хан Тервел и Юстиниан II от 705, освен клаузите, отнасящи се до областта Загоре и удостояването на хана с титлата “кесар”, е съдържал и условието за получаването на подаръци. Така Теофан отбелязва, че сваленият император обещал на българския владетел “да му даде премного дарове и собствената си дъщеря за жена”, а по-надолу допълва, че след като си върнал престола, Юстиниан “дал на Тервел много дарове и знаците на царска власт”.

Традицията дадено споразумение да се обвързва с дарове била продължена от княз Борис и наследниците му. Според Фулденските летописи през 892 г. княз Владимир склонил да поднови мира с немския крал Арнаулф, след като бил почетен с подаръци от пратениците, дошли специално за това през месец септември в Плиска. Пак в същата хроника четем, че той се отнесъл с нужното уважение към немските пратеници, които “се завърнали с подаръци през месец май”. Тези думи подсказват, че Владимир, независимо от езическите му пристрастия, не бил лишен от чувството за дипломатически такт и уважение към християнските му партньори.

Що се отнася до неговия брат, който впоследствие поел управлението на българската държава - цар Симеон, неведнъж са му били предлагани подаръци и като условие за едно бъдещо споразумение. Това става например по време на първата българо-византийска война през 894-896 г., когато византийският дипломат Лъв Хиросфакт обсъжда с българския владетел възможността да бъдат освободени пленените ромейски войници. Още от първото писмо се изразява надежда, че това ще бъде сторено доброволно от цар Симеон, а не срещу “дарове или откуп” (http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/srednonekovni/viz_dokumenti/viz_sanovnizi/leo-chirosfakt/leo-chirosfakt_dok-index.htm) .

Налице са редица случаи, когато подаръците не могат да бъдат наречени другояче, освен подкуп с цел да се постигнат едностранни изгоди. Според Атанасий Библеотекар малко след като бил решен българският църковен въпрос през 869-870 г. представителят на папския престол в България Гримоалд Полимартийски напуснал поверената му проповедническа длъжност и “пребогат се завърнал в Рим”.

Напълно логично е да се допусне, че всъщност той се отказал така бързо от поверената му длъжност, подкупен с достатъчно дарове от княз Борис.

Естеството на даровете също предизвиква любопитство. Анализът показва, че в повечето случаи подаръците са били както пари, така и предмети – произведения на приложното изкуство, скъпи платове, одежди, а понякога роби и животни. Любопитни са данните на Константин Багренородни за даровете, дадени на княз Борис от сърбите. Това били двама роби, два сокола, две кучета и 80 кожуха.

Основното предназначение на соколите и кучетата бил ловът. В това отношение сърбите напълно задоволили вкуса на Борис, който бил страстен ловец

След покръстването обликът на подаръците, които българите получавали от своите дипломатически партньори, не се променил съществено. Николай Мистик обещавал на цар Симеон главно пари или одежди (http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/srednonekovni/viz_dokumenti/patrriarsi/Nikolay_Mistik/Nikolay_Mistik_dok-index.htm)

Независимо от размера и характера на подаръците, стриктното спазване на дипломатическия церемониал изисквало проява на съответна взаимност, т. е. българите не само получавали определени неща по различни поводи, но и на свой ред също били задължени да дават. Броят и естеството на подаръците излизащи от българския царски двор зависели до голяма степен от това за кого са били предназначени и какъв е бил характерът на водените преговори. Не на последно място естеството на отделните подаръци зависело от стопанския облик на страната, а стойността им от състоянието на хазната.

Дали обаче този акт на размяна на дарове през средните векове не се е бил превърнал в една наследена от векове традиция и рутинна практика, в която вече не се влагало дълбок смисъл, или това било действие, което в зависимост от конкретните случаи криело различен подтекст. Най-простата интерпретация, която може да се даде, е, че чрез подаръци се засвидетелствало взаимно уважение, почит или преданост към съответния партньор. Те били нерядко израз на благодарност, били в състояние да “разтопят леда” при запояването на преговори. От друга страна, даването на подаръци представлявало своеобразна демонстрация на могъществото и възможностите на съответния владетел. Чрез количеството и качеството си те са могли да предизвикат както възхищение, така и чувство на унижение у получаващия, ако не е могъл да отговори по подобаващ начин.

Всъщност размяната на даровете в българската средновековна дипломация, ни убеждава, че ролята им съвсем не е била маловажна. Става ясно, че това не е било просто един традиционен ритуал, дошъл от вековете, но и проява на необходим прагматизъм в постигането на определени цели. Покрай всичко останало даряването, като елемент от дипломатическия церемониал, имало и своите психологически измерения. Дарът е могъл да накара партньора да се почувства уважаван и ценен или на обратния полюс – пренебрегнат и унижен. Същевременно дарените материални блага и ценности неминуемо носели за получаващия не само духовна, но и физическа наслада.

източник: Петър Ангелов - "Средновековната българска дипломация", София 2011